Като рожби на млада демокрация, ние се държим като деца, които мразят своите родители. Караме тежък пубертет, недоволството ни е щитът към света и ние го размахваме смело. Обаче имаме спестовен влог на наше име, който се намира под семейно управление и настойниците ни имат права да се разпореждат с него. За да не загубим от инфлацията, той трябва да бъде инвестиран. И тука идва нашето недоволство, продиктувано от най-различни причини. Но понеже сме деца и ни е простено да сме неразумни.
Нещо подобно наблюдаваме и в нашето общество, разбунено за пореден път от старият “нов” дебат, относно начина на управление на Сребърният фонд. Всички знаем целта, с която той беше създаден. Тя няма нужда от коментар и ползата и не подлежи на спор. Основният проблем, е ограничението за инвестиране в български активи – акции и облигации. Забрана, която се наблюдава изключително рядко по света.
Причините за подобна дискриминация, са основно свързани със ниската ни ликвидност и слабите възможности за по-големи инвестиции в родни активи. Не липсват обвинения за престъпна среда, лоши бизнес практики и прослувутите ни традиции в мошеничеството. Подобни обвинение говорят единствено за странното психическо състояние, в което се намираме като нация. От една страна говорим за невъзможността да се поеме “мащабна” инвестиция като тази, забравяйки че фондът всъщност не е Беркшир Хатауей, и че все пак говорим за инвестиране на част от него. От друга страна ние изключително много надценяваме финансовите качества на родната престъпност, която е като невръстно дете направило първата си пакост, в сравнение с братята си в западния свят, където родните средства могат да бъдат инвестирани. Със същата сила подценяваме държавата си, сравнявайки я със Сомалия относно рисковете при инвестиране и престъпната ни среда. Няма нищо по-нормално фонда да може да вложи част от средствата си в родната икономика. Ако ние не правим това със собствените ни пари, какви чужди инвеститори ще привличаме!?
Досегашният начин на управление не носи резултати и това се дължи на това, че е на депозит в БНБ. Но това, и че не инвестира в “сигурни дългови инструменти”, както препоръчват родни политически и не толква политически експерти, няма да промени ситуацията. Това би трябвало да правят и частните ПФ, и резултатите са налице.
Дебата трябва да е насочен в друга посока, а именно начина на управление на Сребърният фонд. Неговата цел е дългосрочна, той би трябвало да бъде неподвластен на четиригодишните планове на управляващите. За да може да бъде използван по предназначение е важно да се менанжира от независима институция, като БНБ. Това ще възпира за в бъдеще, всяко правителство изкушено от натрупаните средства.
Игнорирайки истинският проблем, е все едно да не виждаме гредата в окото си. Ограниченията не трябва да засягат българските активи, най-малкото заради странният сигнал, който излъчва това решение. Дори популисткият мотив за инвестиране в родната икономика има тежест. Акцента и вниманието ни трябва да бъдат насочени към начина и възможностите да се ограничат правомощията и влиянието, на което и да е българско правителство, за да нямат силата да си решават краткосрочните проблеми с дългосрочните ни активи.
