Държавата на нихилистите

   Една от най-големите трансформации, която трябваше да преживее българският народ по време на прехода, не беше появата на частната собственост, възможността да се пътува зад граница или да се притежава повече от един автомобил, а беше отношението ни към Държавата. Този родител, който ни казваше като на деца идиотчета къде да работим, какво да харесваме, кое е пошло и кое не, и то в такава степен, че в представите ни се беше материализирал във формата на майка, която винаги щеше да бъде зад нас, в добро или лошо.

   Първо разбрахме, че тя не е жена, а колективен орган, който взема решенията за нашата съдба на базата на личните си предпочитания, а и тези на неговите близки родственици. Тази загуба на фантазията ни направи особено мнителни към новата ни майка (новия колективен орган), която смени старата. И сякаш си бяхме решили да й го върнем тъпкано, за това че „старата Държава“ ни прави на глупаци толкова много време. Бунтувахме се срещу всичко, което ограничаваше току- що придобитата ни свобода. Новите управляващи пък си умираха да бъдат родител, ама като стария. Мечтаят си за управление на династии, докато в един момент дотолкова си повярват, че са убедени в собственото си превъзходство и в това, че друг не може да се справи.

   Истината бе, че вече нямахме родител, а трябваше да имаме контрольор. Субект, който да следи за равните права на всички граждани, за спазването на законите и за равнопоставено състезание в опитите ни да правим бизнес.

   Разбира се това не стана по начина, по който си го представяхме. Създадохме едно уродливо чудовище, на което всички без изключение бяхме родители. Може би това обяснява защо другите народи си имат герои като граф Монте Кристо или Ланселот, а ние – бай Ганьо и Андрешко.

   От едната страна на барикадата имахме хора, които искаха да спазват закона, да правят бизнес по правилата на пазара, а от другата имахме хора, които искаха да правят бизнес като държавни служители и като партньори на властта. Те искаха да спазват закона избирателно, защото се чувстваха част от новата Държава. Това обяснява защо на нашите ширини думата политик е асоциация за бизнесмен.

   Имахме и трета група, която беше най-потърпевша. Тя е нискообразована и отказва да признае новата реалност, като едно дете, което се завива през глава и очаква кошмарите да изчезнат. Уви, новата реалност е тук и тази прослойка от обществото, която се надява, че има Майка, всъщност вече има Мащеха, която работи платена работа, т.е. ако не можеш да си платиш, тя не може да ти е мащеха.

   В крайна сметка имаме три различни по сила и големина групи в обществото, които имат различна визия за това как трябва да функционира една Държава, които нямат никакви допирни точки във възгледите си, дори и в мечтите си за добър живот. И понеже една от прослойките, нека я наречем „вечните управляващи“ са доста гъвкави, както във възгледите си така също и в начините на постигане на целите си, те започват да обещават да са добра Майка на най-многолюдната група на слабообразованите, като правят своеобразен „Алианс на частните интереси“ и така от правото си на мнозинство задават общия тон и посока на България.

   Най-пострадала от тези действия е малобройната група на „образованите“, както ги наричат кастите на „необразованите“ и „вечните управляващи“. И макар и да знаят кое е правилно и какво ще донесе полза на всички, те нямат шанс да прокарат каквото и да решение срещу „Алианса на частните интереси“. Едните искат те да държат всички инструменти на властта и да правят бизнес чрез тях, другите пък искат просто Държавата да се грижи за тях и да продължи да им обещава благинки, които никога няма да получат.

   Онзи ден си говорих с приятел и обсъждахме защо в България не се правят реформи, дори и елементарни неща, които ще подобрят условията за живот на всички. Той изказа мнението, че определени производства и услуги, трябва да останат държавни и започна да ме убеждава какво било в Германия, Скандинавието и т.н. Аз застъпих мнението, че не трябва да има нищо държавно в тази страна. Бях обвинен, че съм нихилист. Замислих се. Нихилист ли съм всъщност, не съм ли прекалено краен!?

   Не, не съм нихилист, просто живея в такава държава. Място, на което „образованите“, „необразованите“ и „вечните управляващи“ са принудени да живеят и работят заедно. Три групи, които нищо общо не ги свързва, които са от различни планети. Проблемът е, че „Алиансът на частните интереси“ е приватизирал инструментите на властта и чрез тях е похитил образованите и държи в подчинение необразованите.

   Има ли спасение от тази ситуация?

   Да, и решението и елементарно. Не трябва да има необразовани хора. Просто тази държава трябва да инвестира всичко, на 100% в образованието на населението. Ако се вземат кредити, то те не трябва да са за спасението на влоговете на гражданите, за АЕЦ Белене, или пък за хонорара на инженер Доган, а за образование и култура. Край. Точка.

   Държавата на четящите и знаещите ще унищожи Държавата на Нихилистите. Знам, че звучи утопично, но опитвайки се да променим нещата, ние всъщност ще се освободим от оковите на политическите обещания. Същите обещания, които ни разделят на вярващи и невярващи, можещи и неможещи.

   Тогава и само тогава, ще имаме „Алианс на образованите“ и няколко „вечни управляващи“ клиенти на Прокуратурата.

Павел Бандилов