„Българската реформация“ или „Държавата, това съм аз…“

Настъпи края на годината и настана време за равносметки, а може би и време за надежди и опасения относно това, което ни предстои. Определено не изживяваме най-добрите си периоди и някак си след двадесет години преход  България все още търси себе си, и постигнатите резултати не удовлетворяват никого. Усещането е, че след поемането на държавата по пътя на демокрацията и човешките ценности нищо не се е променило, често пъти е измамно. Помня икономическите дебати, които продължиха с години относно приемането на валутния борд и нивото на което те се водеха. Колкото и да ни се струва че тъпчем на едно място,  разговорите по наболелите стопански теми пред страната са доста по-академични, с доста по-разнообразни гледни точки.

Настъпи и очакваната промяна относно виждането за участието на държавата в икономиката (това е крайъгълният камък, а защо не и сърцевината на проточилият се преход). Години наред ние бяхме убеждавани, че съществуваме благодарения на нея (или на една партия). Начина ни на мислене беше така програмиран, че да всява ужас всяка мисъл за предприемачество или за едно независимо от управляващият апарат съществуване. Много хора подценяват това, но в момента когато човек е господар на собствената си съдба, той е принуден от нея и обграждащите го обстоятелства да бъде максимално ефективен. Това означава, да продава своите умения на най-добрата цена, да ги поддържа и развива, да взима решения които са икономически обосновани за него, а и неговото семейство. И когато по време на криза, когато често пъти човек полага двойно повече усилия за двойно по-малък или почти никакъв резултат, полезността на неговото действие или бездействие и цената, която той полага за да води достоен живот, е основополагаща. След като отделният човек е принуден да плаща тежка цена, да се лишава от определени придобивки, защо тогава и държавата да не прави същото. Откъде накъде, силите които правят обкръжаващата ни среда враждебна, да нямат същата сила върху управляващите!? Защо ние като домакинства не повишаваме своята задлъжнялост, за да преминем през трудностите, а дадена администрацията да може!? И как е възможно да има реакция срещу подобни разсъждения от страна на партии, експерти и цели бизнес структури, които копнеят за силни държавни стимули, след като нито едно семейство по света не използва подобни действия за да разреши проблемите си!?

Ан Робер Жак Тюрго казва, че свободата е право да правиш всичко, което ненакърнява правата на другите. Тогава това, което накърнява нашите права какво е!? Защото пилеенето на парите от нашите данъци и пръскането им по „клубове по интереси“  не ме кара да се чувствам икономически свободен човек, а по-скоро зависим от най-разнообразните искания на подобни „клубове“.

„Политиците са еднакви навсякъде – обещават да построят мост, там където няма дори река“. Тази мисъл е на Никита Хрушчов, човек който е олицетворявал властта за определен период в една репресивна държава, т.е. човекът си е олимпийски шампион в дисциплината „само и единствено държава“. Този опит за самоирония говори достатъчно.

Когато говорим за стимулиране на икономиката, трябва да знаем че парите които управляващите ще излеят върху нас като манна небесна, не падат от небето, а са взети под формата на данъци и акцизи от частният сектор. И докато „властта –това съм аз“ работи само четири години, същият този частен бизнес се опитва да съществува и работи вечно, до момента в който качеството на извършваните от него услуги или стоки вече не отговаря на изискванията на пазара, няма нужда от тях, или  се е появил конкурент, които ги доставя на по-добри цени или на по-добро качество. Едните са краткосрочни мениджъри, а другите дългосрочни собственици. По време на криза първите искат повече власт, докато бизнеса се опитва да оцелява. Проблема е, че често пъти едното става за сметка на другото.

Опитите на опозицията за обвинения, че не се взимат заеми за да се стимулира вътрешно потребление е празен популизъм, без никакъв ефект. Причините за кризите се коренят във финансовият сектор и се отразяват в намаляването и пресъхването на кредитните потоци и инвестициите. Спада във вътрешното потребление е функция на тези процеси. Всичко това е добре обяснено от Австрийската икономическа школа и не смятам да се спирам по-подробно. От тази гледна точка, единственото което можем да направим за да смекчим икономическото си положение са реформи в публичния сектор. Електронно правителство, пенсионната и здравна реформа, борба с картелите вече звучат ужасно скучно и досадно в ушите на всички ни, но това са задачите които стоят пред нас в последните двадесет години и положението няма да се промени докато не се случат. Време е управляващи и особено опозицията да разберат, че задачата на Държавата е не да прави икономика, а само да контролира дали участниците в процеса имат равни права и задължения. И опитите да се вдъхне песимизъм в населението за да застане зад непопулярните действия на правителството, е колкото и лоша толкова и добра стратегия. Очевидно е че за да се случи „българската Реформация“, ние имаме нужда от стресиране на ситуацията. Неприятното е че трябва да стигаме дотук за да има резултати.

„Аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи, да се надява и да действува…“

Тази мисъл е на българският банкер Атанас Буров и няма нужда от коментар, освен може би това че силните фрази нямат рождена дата. Те са неподвластни на времето.

 Follow me on Twitter by clicking here.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Sign in with Twitter