Защо наричаме Европа “люлка на цивилизацията”? Защо именно от Стария континент тръгва колонизирането на Африка, Азия и Америка?
Има множество теории по въпроса, като доста от тях разкриват напълно или допълват причините, довели до това. В контекста на темата ни, аз ще се спра на разсъжденията на Пол Кенеди в книгата му “Възход и падение на великите сили”.
Неговото обяснение е, че непрекъснатото военно и политическо съревнование между няколко сравнително равностойни държави, започнало през Средновековието, е акселерирало развитието на военното дело и обслужващите го отрасли, търговията, финансите, корабното дело и т.н и т.н.
Състезанието между Испания, Англия, Франция, Холандия, Австро-Унгария, Полша, Швеция, както и Германия и Русия на по-късен етап, изстрелва напред науката и познанието в Европа на ниво, на което тя за времето си няма равен конкурент.
Доминирането на Стария континент е просто следствие на тези конфликти. Прави впечатление и равностойната битка между споменатите държави, чиито сблъсъци често са се разрешавали от това кой в кой съюз влиза.
Разбира се, подобни кризи се развиват и ескалират с появата на новите технологии, като тяхната цена започва да излиза от границите на разумното и намира апогея си в двете световни войни. Последиците от тях пораждат страх в гражданите на целия свят, но особено силно на Стария континент. Именно този страх е “майката” на ЕС!
Проблемът е, че този страх с течението на времето отслабва и неговото дългосрочно влияние е заменено от нуждата да се решават краткосрочни проблеми.
Това, че сме граждани на ЕС например, прави ли ни европейци, кара ли ни да се чустваме такива?
И това го казвам не в контекста на средностатистическия българин и нашето вечно сравнение на доходите ни и облагите с по-старите демокрации. Или пък кой англичанин, французин или германец се обявява преди всичко за гражданин на континента, а не на собствената си държава.
Кое ни обединява? Религия, език, народопсихология? Единственият ни общ мотив е страхът от това да си малък и незначителен в един огромен и глобализиран, корпоративен свят, както и желанието ни за просперитет, отиващ на ранга на един силен икономически играч, за какъвто има претенции ЕС.
Това е единствената реална и възможна задача пред населението на Европа. И само около нея може да просъществува някакво обединение. И аз залагам на него. Правя го, просто защото няма друга алтернатива. Няма друго решение. Ако Европа иска да просъществува в унисон с тези амбиции, то за нея няма възможна друга форма.
Вероятността Гърция да излезе от еврозоната е много голяма, така също е и много вероятно да бъде последвана от друга, или други държави. Но това не значи, че те няма след 20-30 години да се присъединят отново.
Това ли е краят за ЕС? Според мен по-скоро е част лечението на вродените му дефекти.
Такива са например и структурните реформи в южна Европа. Съюзът изживява тежки моменти, защото много от държавите в него не са готови за такова обединение и затова разликата в стандартите и усещанията на българи и скандинавци са на двата противоположни края на “скалата за щастие”.
Германците не искат да платят сметката на Гърция, защото те не намират никаква емоционална връзка с тях. Те се чустват толкова чужди една на друга, все едно се намират в зората на 19-ти век.
Подобни са отношенията между всяка една държава в ЕС. Точно тези отношения трябва да лекуваме в следващите 50 години. Те са и причината за турбулентни времена, в които живеем. Тази нагласа позволи на Гърция да харчи повече, с надеждата че другите държави-членки ще платят това, което не й достига. Ситуацията трябва да стане трудна, за да може хората да се обърнат към промените и реформите, както на собствените ни общества, така и на нашето съзнание, а и самото ни светоусещане.
Ако вперим погледа си в предстоящите няколко години и се опитаме да разсъждаваме над бъдещето на ЕС, то вероятно изводите ни няма да са никак розови. Ако се опитаме да размишляваме над проблема в дългосрочен аспект обаче, веднага ни става ясно че успехът на просъществуването на един такъв съюз е неизбежен и той е продиктуван единствено от инстикта ни за оцеляване.
Мнозина биха се запитали какво значение има всичко това, след като в дългосрочен план всички ще сме мъртви, както е казал Кейнс. Думите им не са лишени от логика. Само че това са същите тези послания, които политиците ни пробутват, за да откажат да поемат отговорност и да решат належащите проблеми, дори и с цената на политическо самоубийство.
И нека не забравяме, че тъкмо решенията на краткосрочните национални прищявки ни вкараха в това дългосрочно европейско блато. САЩ платиха за своето обединение с Гражданската война, а нашият маратон започна в Атина.
